/из житието/

Римляните, страдайки под тежкото му иго, се решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет и не се изправил, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин.

Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император: той искал да изтръгне Рим от ръцете на злия тиранин. Но този поход бил свързан с непреодолими трудности. - На най-смелия пълководец, обичан от войските, не било лесно да накара армията да влезе в сърцето на Италия, да води война в земята на великия Рим, свещена за тогавашните народи; такова начинание трябвало да окаже потресаващо въздействие на императорската войска и да предизвика силен ропот на недоволство. И сам Константин не можел да бъде свободен от неволното чувство на страх, предприемайки този поход, още повече, че той сам никога не бил виждал Рим, който би могъл да му изглежда като страшен исполин. При това му било известно, че противниковата войска е по-многочислена от неговата, че Максенций твърдо се надява на помощта на своите национални богове, които той се стараел да умилостиви с щедри жертви, даже със заколването на момчета и момичета - че огражда себе си и войските си с всякакви вълшебства и магии и има на своя страна голямата бесовска сила. За Константин било недостатъчно да се надява единствено на човешките сили и средства и у него се породило искреното желание да има помощ свише. Размишлявайки за печалното състояние на империята, напразно търсеща защита от бездушните идоли, за Божията помощ, нееднократно оказана на неговия баща и на самия него, за политическите преврати, които се извършили пред очите му, за позорната гибел за кратко време на три лица, които делели с него върховната власт в империята, той признал за безумие напразно да се придържа към несъществуващи богове и след толкова доказателства да остава в заблуждение.

С такива тревожни размишления Константин започнал да възнася молитва към Бога на своя баща, започнал да Го моли да го вразуми за Себе Си, да му даде мъжество и сила на десницата му в предстоящото дело. И молитвата му била чута, както някога молитвата на тъмничния стража: - скоро Господ го утешил с непосредствено явяване и му посочил какво трябва да прави. Евсевий, който бил съвременник на събитието и чул за него лично от царя, разказва:

- Веднъж след пладне, когато слънцето вече клонеше към залез - разказва царят, - аз със собствените си очи видях образувано от светлина и лежащо върху слънцето кръстно знамение с надпис: “С това побеждавай”.

Тази гледка поразила както самия цар, така и войската, намираща се около него, защото кръстът, като позорно оръдие за наказание, у езичниците се смятало за лошо предзнаменование: Константин се намирал в недоумение и си казвал: какво значи това явление? Но докато размишлявал, настъпила нощта. Тогава насън му се явил Христос с видяното на небето знамение и заповядал да направят знаме, подобно на видяното на небето, и да го използват за защита при нападение от враговете. Като станал от сън, Константин разказал на приятелите си тайната на своето сънно видение, а след това извикал при себе си опитни майстори и като им описал образа на чудното знаме, заповядал да направят, по негово подобие, хоругви от злато и скъпоценни камъни; на войниците си заповядал да изобразят кръста на щитовете и шлемовете си. Поразен от дивното видение, Константин заедно с това решил да не почита никой друг Бог, освен явилия му се Христос; - като поканил при себе си таинниците на Неговото слово - християнските свещеници, - той ги попитал: кой е този Бог и какъв е смисълът на знамението, което съм видял? Като изслушал отговора им за Единия Бог, за тайната на въплъщението на Неговия Единороден Син, за спасението на човеците, за кръстната смърт на Господа Иисуса, победил властта на смъртта, за кръстното знамение, което му се явило, че то е победен знак, Константин изцяло и съзнателно в душата си станал християнин. Оттогава той започнал усърдно да се занимава с четене на свещеното Писание и постоянно имал при себе си свещеници, макар и още да не бил приел свето Кръщение .

Като призовал Бога на всичко, и като помощник и защитник, Неговия Христос, и като поставил пред своите войници победната хоругва със спасителното знамение, Константин излязъл с цялата си войска извън пределите на Галия, на поход срещу Максенций, в Италийската област .

Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим от жестокия тиранин, не вразумил злочестивия Максенций, който принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин; но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си. Константин, закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника, се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста, както древният фараон със своите избрани конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост. Съзнавайки, че тази победа му е дарувана от Божествената помощ, Константин издигнал на най-оживеното място в града хоругвата, а след това, когато благодарните римляни поставили статуя в чест на новия император, заповядал да сложат в ръката на неговото изображение копие във вид на кръст и да поставят такъв надпис: “С това спасително знамение аз освободих вашия град от игото на тиранина и върнах на римския народ и сенат предишния блясък и знаменитост” [14].

Ставайки по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (в 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог. След този указ последвала цяла поредица от укази, благоприятни за Христовата Църква: било забранено кръстното наказание, били отменени кървавите зрелища в цирка; били прекратени езическите жертвоприношения и кадения в тържествените дни; било установено празнуването на възкресния ден със забрана на съдопроизводството в този ден и прекратяването на работата както на свободните граждани, така и на робите; сираците и децата, изоставени от родителите си, бедните и нямащите, които езичеството оставяло без помощ и грижа, били взети под царско покровителство; по всички градове започнали празници на обновяване и освещаване на църкви; навсякъде се чували хвалебни песни и благодарствени молитви към Бога; епископите се събирали свободно, за да разсъждават за нуждите на Църквата. Сам Константин понякога присъствал на тези събрания, вниквал във въпросите, отнасящи се до вярата, и с готовност правел всичко, което се изисквало за полза на християнското общество. Той освободил свещенослужителите от всякакви странични длъжности и от данъци - както били свободни от данъци и езическите жреци, - за да могат изцяло да се посветят на служене на Бога; той не само върнал на Църквата гробниците и всички места, отнети от гонителите, но и дарил за богослужение няколко просторни здания, наричани базилики, в които заседавали съдиите и които, по вътрешното им устройство, било лесно да бъдат превърнати в църкви; предоставил правото на пастирите да решават споровете и взаимните несъгласия между християните. Носейки на шлема си, като видим за всички знак на благоговейното почитане на Христа Бога, монограма “Христос” , Константин дал на своите войници молитва, която те трябвало да четат в неделните дни, и която, бидейки изповедание на сърдечната вяра на самия император, разполагала всички да признават Единия всемогъщ Подател на благата и да търсят Неговата помощ във всички дела.

Благоволението на императора предизвиквало възторг сред християните: сърцата им се изпълнили с велика духовна радост от вкусването на сладостта на живота при новото управление. Съвременникът Евсевий изобразява това време така:

- Сега светъл и ясен ден, непомрачен от никакъв облак, озари с лъчите на небесната светлина Христовата Църква. Трябва да осъзнаем, че нашето щастие превишава заслугите ни; ние бяхме изумени от благодатта на Виновника за толкова велики дарове; достойно Му се удивляваме и казваме заедно с пророка: “Дойдете и вижте делата на Господа - какви чудеса извърши Той по земята”. Хора на всякаква възраст, от мъжки и женски пол, радвайки се с цялата сила на душата си, с ум и сърце възнасят молитви и благодарност към Бога

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски

Знаем какво се случва в дните около залавянето и раз­пъването на Христос: Юда го предава, всички ученици из­оставят Учителя 
си и се изпокриват, а Петър три пъти се отрича от Него.

В тези непоносимо тежки и страшни дни двама мъже, двама фарисеи, остават верни на Господа -Йосиф Ариматейски и Никодим. Те явно са били дълбоко докоснати от Христовото благовестие за идващото Цар­ство Божие, но са се бояли да покажат това открито пред другите. За това са идвали при Христос скришом, а Нико­дим го е посещавал дори и нощем. Тези двама тайни уче­ници на Спасителя са може би единствените мъже, които Му остават верни – и в тези последни, най-трудни минути от земния Му живот, и в изпълнените с напрежение и ужас дни след Неговата смърт. Трябва да си дадем сметка какво означава и какво му струва на Йосиф дързостта да се яви пред Пилат и да поиска тялото Иисусово, за да Го погребе.

Това е могло да му коства и доброто име, и общественото положение, и имуществото, и дори живота. Но той измо­лил тялото на осъдения на позорна смърт свой Учител и така Иисус бил погребан в собствен единичен гроб. Йо­сиф Ариматейски и Никодим – те двамата – снемат тялото Иисусово от кръста, обвиват го в повивки с благовония и го погребват „по юдейски обичай” в изсечения в скалата нов гроб, който Йосиф бил приготвил за себе си. Обичаят тогава бил осъдените да бъдат погребвани в общи братски гробове. Ако тялото Иисусово беше хвърлено в такъв общ гроб, щяхме ли да можем да говорим за Неговото възкре­сение като за факт достоверен и неопровержим; като за факт, който не подлежи на никакво съмнение?

Жените пък, докато Йосиф и Никодим снемали тялото от кръста и го погребвали, стояли срещу гроба и гледали где полагат Учителя им.

Колко вярно отразяват живота евангелските разкази и колко често тяхната истинност се потвърждава от съвре­менния живот. Не винаги най-близките са най-предани и не винаги първите са най-верни! Тези жени, които вървят след Христа и „Му служат” въобще не се споменават в евангелията. Едва ли с тях Христос е беседвал така често за смисъла на Своето идване в света, за Своята кръстна смърт, възкресение и изкупително дело, както е правил това с избраните дванадесет ученици. Едва ли на тези жени е откривал тайните на бъдещето и на Царството Бо­жие. Пак ще кажа, евангелистите ги споменават само мимоходом. А името на апостол Петър срещаме едва ли не на всяка страница. Но този „пръв” апостол трикратно се отрича от Учителя си, а всички други се разбягват и изпокриват. Всички, но не и жените! И ето, идва моментът да бъдат споменати поименно някои от тези безстрашни и предани жени. Какъв прекрасен момент! Чак сега, в по­следните страници на евангелията, техните имена са изпи­сани от евангелистите, за да засияят завинаги като образци на смелост и преданост, на обич и вярност докрай. Това са:

Мария от град Магдал (Магдалина); Мария, майка на Яков Малки и на Иосия; Саломия, майка на апостолите Яков и Йоан; Йоана – жена на домакина на цар Ирод – Хуза; Мария Клеопова, сестра на Дева Мария (която стои с Бо­городица при кръста), Сусана и сестрите на Лазар Марта и Мария. Светата Църква ги е нарекла мироносици, защото те „в първия ден на седмицата, много рано” бързат към гроба Иисусов с миро и благовония, за да помажат мърт­вия свой Учител. Те така и не успяват да използват свои­те аромати, защото не намират тялото в празния гроб. Но красотата и благоуханието на тяхната самоотверженост и вярност ще продължат да се разнасят във вековете – вина­ги, когато разлистваме страниците на евангелието и четем за техния подвиг.

Ето това е верността. Човек може да има силна вяра, но да не му достига вярност, преданост. Например: вярвам в Бога безрезервно, не се съмнявам нито на йота в Неговото съществуване; не се съмнявам в истинността на Неговото Слово, нито в изкупителните Му страдания. Но идва из­кушението и аз Му изневерявам. Съгрешавам – все така силно вярвайки! – и за изневярата веднага започвам да си търся оправдание: в човешката немощ, в обстоятелствата, в другите хора. Обикновено ние сме верни и предани на Христос в дни на добруване, в дни на радост и сполуки. В такива периоди да си верен Господу не е никак трудно. Трудното идва, когато дойдат изпитания: болести, скър­би, несполуки, огорчения, подигравки заради вярата и пр. Тогава започваме да изневеряваме на Спасителя с ропот и недоволства, с отричане, с хулни въпроси и съмнения („Где си, Господи? Нима не виждаш как страдам? Защо не накажеш тези престъпници? Има ли те изобщо?” и пр.). Именно в такива трудни моменти проличава кой вярващ е верен и кой се отрича, кой остава при своя Господ и кой Го изоставя, кой Му е преден и кой Го предава.

Да, само вяра, пък била тя и най-силната, не е достатъч­на. Нужна е и вярност. Къде е тънката разлика между вяра и вярност? В любовта. Човек може да вярва и без да обича. „И бесовете вярват и треперят” – пише апостол Иаков в своето послание (Як. 2:19). А верността непременно пред­полага, изисква обич. Верен е този, който обича, беззаветно верен е този, който много, истински обича. Жените са стояли безстрашно при кръста не поради някаква силна вяра и съзнание за дълбокия смисъл на тази кървава казан; за тях всичко свършва в този жесток момент: Учителят им умира – край на всичко! Те са стояли при кръста просто защото са Го обичали; останали са Му верни и предани докрай, защото безпределно са го обичали. Тези, които Христос помоли да бъдат с Него, когато се молеше с кър­вава пот, когато „се ужасяваше и тъгуваше” (Марк. 14:33) и когато страдаше на кръста, ги нямаше край Него. А тези, които нищо не бе молим, стояха край Него и плачеха. „И ето – пише протойерей Александър Шмеман – тази любов първа узна за победата; на тази любов, на тази вярност бе дадено първа да узнае, че не трябва повече да се плаче, че „погълната е смъртта с победа” и че няма и повече никога няма да има безнадеждна раздяла.”

Спомняйки си с възхищение самоотвержената вярност на жените мироносици, нека носим в паметта и в сърцата си техния пример и неотклонно да го следваме: да вярва­ме в нашия Господ и Спасител твърдо и непоколебимо, да търсим словото и близостта Му и така да Го обикваме все по-силно и всеотдайно.

Та да можем, като Го обичаме, да Му бъдем верни и предани винаги и във всичко.

© Свещ. Александър ЛАШКОВ

Христос идва да сбере народите (по Ис. 66:18),
защото светлина е той за целия свят (по Йоан. 8:12).
Ето, сбъдва се в Седмия век то.
А казаха те: слепи ще прогледнат,
глухите ще чуят писменото слово (по Ис. 29:18),
ще познаят Бога както подобава.
Затова чуйте всички славяни!

                                                           Този дар от Бога ви е даден,                                                           
дар божи е за стоящите отдясно,
дар божи за душите, що никога не тлее,
за тез души, които го приемат.

Това е дарът!
Матей и Марк, Лука, Йоан -
те всички хора учат, като казват:
"Които красотата на душите си
съзирате - обичайте и радвайте се".
А които желаят на греховете мрака
и тлението на този свят да пренебрегнат,
и които искат да получат рая,
и да избегнат изгарящия огън -
вникнете сега с целия си разум!

Слушайте, цял славянски народе,
слушайте Словото, що от Бога дойде,
Словото, що кърми душите човешки,
Слово, що укрепва сърца и умове,
Слово, подготвящо всички да познаят Бога.

Както без светлина и радост не ще има
за окото, зрящо божието дело цяло,
но всичко е ни хубаво, ни зримо,
така е всякоя душа без книги,
невиждаща добре Закона божи,
Закона - писмен и духовен,
Закон, откриващ рая божи.

Та кой ли слух, тътнежа щом не чува
на гръмотевица, от Бога ще се плаши?
А още: ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват
как ще разберете това божие чудо?
Устата, неусещащи вкуса на сладостта,
човека правят да е като камък,
но много повече безкнижната душа
във человеците е мъртво нещо.
За всичко туй когато мислим, братя,
изказваме виделина пристойна,
която ще изтръгне всички хора
от похотта и плътския живот,
та да не би с разсъдък неразумен,
щом слушате на чужда реч Словото,
да го не чувате подобно мед звънтяща (по 1 Кор. 13:1).

А туй и свети Павел, учейки, изрече,
отправяйки молитвите си нявга Богу:
"Желая думи пет да изрека,
но всички, братя, да ги разберат,
отколкото безброй слова неясни" (по 1 Кор. 4:19).

Кой човек, прочее, не ще разбере?
Кой не ще прибави мъдри притчи,
тълкуващи ни верните беседи?
И както тленността телата овладява -
те всички, гниещи, от тор по-бързо гният,
когато от храната са лишени –-
тъй всякоя душа от битие лишена е,
когато божият живец й липсва,
когато Словото на Бога тя не чува.

И още, друга притча, твърде мъдра.
Ние, искащите да растем с ръст божий,
да кажем: "Хора, които се обичате,
кой не познава тази вяра права?
Както от семето, що пада на нивята,
така [посято е] в сърцата хорски (по Мат. 13:8),
на тях пък трябва дъжд от букви божии,
та плод божествен да покълне много.

Кой може всички притчи [да разкаже],
посрамващи народите без Книги,
говорещи със непонятен глас;
дори и всичките езици той да знае,
не може да опише немощта им.

Обаче нека своя притча да прибавя,
голяма мъдрост в малка реч да кажа:
Голи са без Книги всичките народи:
понеже без оръжие не могат
с врага на нашите души да се сразят,
те са готови за плена на мъки вечни.

А вие, народи, необичащи врага,
щом мислите да се сразите с него яко,
усърдно дверите на разума открийте,
оръжие приели здраво днес,
което Книгите господни изковават,
та главата на лукавия съвсем да смажат.

А тези букви който възприеме,
Христос Премъдростта изказва
и вашите души укрепва
с апостолите, с всичките пророци.
Говорещите тези словеса,
достойни ще са врага да убият,
принасяйки добра победа Богу,
на плътта отбягващи тлението скверно.

Животът чрез плътта е сякаш сън!
Неподдаващите се, стоящи твърдо,
за Бога ще са като воини,
стоящи вдясно при престола божий,
когато с огън той народите ще съди,
ликуващи със ангелите вечно,
и Милостивия славещи непрестанно.

И винаги със писаните песни
възпяващи Бога, човекомилосърдния,
защото нему подобава всяка слава,
и чест, и хвала божия навеки,
с Отца и със Светия Дух
за вечни векове от всякое творение.
Амин!

От Св. Кирил Философ

"Вижте на небето блестящия кръг (слънцето)
и как от него се ражда светлината и изхожда топлината?
Бог Отец е без начало и без край като слънчевия кръг.
От Него се ражда вечно Божият Син,
така както от слънцето - светлината;
и както от слънцето идва топлината посредством светлинните лъчи,
така [от Бога] изхожда и Светият Дух.
Всеки разграничава слънчевия лъч от светлината и топлината
(но това не са три слънца), а едно слънце на небето.
Така и Светата Троица:
Тя има три Лица, а Бог е един и неразделен."